Посрещнах изгрева.
Насън той идваше кристално бял,
но се пробуждах -
миг преди на слънце цвят да съм му дал.
Червено слънце,
пак червено,
кога света е облетяло?
Изпращах залеза наяве -
нима започвах отначало?...
Изпращах залеза.
В дълбок,
в почти непроницаем мрак
светът потъваше -
и само на хоризонта в тетивата
трептеше лъч надежда:
"Жива в съня ти ще е светлината,
заспи -
и своя изгрев бял сънувай,
че посрещаш пак."
Посрещах изгрева -
изпращах...
Но не,
къде по-просто беше:
около себе си стремглаво земята с мене се въртеше -
и вперил в сланцито очи,
от скоростта опиянен,
дори в началото на нощ аз бях в началото на ден.