Увличах се по хиляди миражи.
Живях в разкош и хощна нищета.
Но не наситих свойта страстна жажда
да видя, да повярвам, да реша.
Сега мълчи сърцето ми, изстива...
Защо съм тъй опустошен и стар?
Защо ме смаза каменната истина,
че всичко знам и всичко съм разбрал?
Над мен небето есенно се плиска
в студена светлина и красота.
Пълзят мъглите и с копнеещ писък
отлитат бавно птичите ята.
Пленява ме една последна мисъл,
един последен порив, смел и бърз:
да скъсам с миналото, да поискам
да стана пак сърдечен и добър.
Да почна нов живот! Дали ще стигнат
годините за новия ми път?
О, в тихото мълчание мечтите ми
как странно се изграждат и рушат!
