В уличката пуста, Хелиана Стоичкова

Пуста е уличката, отдавна е пуста.

Отдавна в леглата си хората спят,

но някой монета на нея изпусна

навярно намерил верният път.



И туптеше сърцето на малката пряка,

улисан от стъпките прохърка градът,

че някой човек намерил посока

с наслада ще следва избраният път.



Но стегна човека юмруци до болка

от болка и гняв без пощада свален,

че чувства се сам и сам е за бога!

И чувства се слаб, слаб и смутен.



И гневно затъпка пряката малка

и поглед във мрака безкраен заби,

че лампа самотна накрая присвятква,

че буден е още, а градът вече спи.



Навярно изкърцаха зъби безпомощно,

навярно жената бе само мечта,

но стъпките в малката уличка тропаха

и хъркаше вече обиден града.



Внезапно се спря и в небето загледа се

в пелената от мисли, в пелена сивота.

търсеше там да зърне звездите, но

нийде не трепваше нито една.



Тогава погледна дълбоко във себе си

и странно, изпита една ведрина,

че ето ги мислите, пътьом, срещат се.

все ще се срешнат и те на света.



И бодро той тръгна към края на пряката

и края видя му се старт,

че точно тук тази нощ мигаше лампата

и точно тук вече не се чувства сам.

2003 г.